“Чернобилската молитва – хроника на бъдещето”

Светлана Алексиевич е блестящ Нобелов лауреат, обсебен от Чернобил. В продължение на години тя е пътувала из Зоната, в облъчената област, разговаряла е с пожарникарите и войниците, с “ликвидаторите”, които са опразвали облъчените развалини от руините на атомната централа, с оцелели и завръщащи се обратно хора.

Всички протоколи тя е събрала в книгата си “Чернобилската молитва – хроника на бъдещето”, един ехолот на катастрофата.

chernobyl1069

Още с първите отстреляни думи сме въведени в редовете на социалистическия строй, където едно от малките щастия, които може да си позволи човек е да обича. Но и най-голямото проклятие.

Историята на Людмила Игнатенко, съпруга на пожарникаря Василий Игнатенко, не просто ме разплака, тя ме трогна и вникна надълбоко в цялото ми същество. Четейки, навлизаш директно в света на една обикновена жена, срещнала се с ужасите от радиационните промени и губеща света си , малко по малко.

История за информационно затъмнение, неповторима любов, загуба и ужас, за вроден инат, сила и воля за живот.

Много от нас, ‘чернобилското поколение’, сме някак специално свързани с трагедията на Чернобил и то не само физически , но и на много по-дълбинно , метафизично ниво.

За мен изоставените градове на Чернобил и Припят са карта. Да, правилно прочетохте. Карта.  Карта, водеща към света на забравените  души,  на загубата и отминалото щастие.  Не всеки би могъл да я отвори и да открехне сърцето  си  за всяка лична история и оставените да изгният  в земята семейни албуми, за отрудените човешки същества, които вече почти никой не помни.

Виждала съм много и от двата града. Те са първоизточник на голяма част от личното ми вдъхновение. Именно там , сред смъртната тишина и   военните кордони, човек открива себе си и усеща. Какво усеща… Ами , себе си, света… Чернобил. Припят. Смърт. Живот.

Слушала съм много истории  и все пак, винаги изникват неща , които да ме направят още по-съпричастна и заинтригувана. Не към сензацията Чернобил, не… Погледът ми е отправен към хората, към историите им, към живота преди Аварията, към техния дух и начинът , по който се справят заедно и поотделно със сполетялата ги трагедия.

Когато си жаден за истината и си готов  да се пренесеш във времето, да съпреживееш всичко с чисто сърце и да се отдадеш на чувството , силата ти е неизмерима.

В  следващите редове, след невероятно трогателната история на Людмила, се срещаме с авторката, Светлана Алексиевич, също свидетел на Аварията, която ни потопява в личните си спомени , таени над 20 години.

В световен мащаб Чернобилската авария се представя като трагедия, чието пагубно действие е на път да отмине в близките години  и малко хора вече се питат защо, как  се е случило това събитие и защо се  знае толкова малко за него и до  днес.

Алексиевич отговаря на много въпроси, споделя мнението ми за информационното затъмнение тогава и сега… и просто ни прави част от света на радиоактивния живот в Чернобил, Припят и околните , силно засегнати райони. Предава съобщенията от ‘отиващите си хора’ на Чернобил , напускащи ни без отговор, но с разказани истории.

Изпитвам глад да чуя всяка една от тях. И да разбера.

“Чернобилската молитва – хроника на бъдещето” е един мощен и жизнено необходим катализатор, който всеки от ‘чернобилското поколение’ ,и не само, ще се радва да абсорбира.

Истини, картини, цели кадри и взрив от емоции и съпреживяване в някаква си хартийка…

Оставят те треперещ, с насълзени очи, благодарен и някак по-виждащ.

“There are many of us here. A whole street. That’s what it’s called–Chernobylskaya. These people worked at the station their whole lives. A lot of them still go there to work on a provisional basis, that’s how they work there now, no one lives there anymore. They have bad diseases, they’re invalids, but they don’t leave their jobs, they’re scared to even think of the reactor closing down. Who needs them now anywhere else? Often they die. In an instant. They just drop–someone will be walking, he falls down, goes to sleep, never wakes up. He was carrying flowers for his nurse and his heart stopped. They die, but no one’s really asked us. No one’s asked what we’ve been through. What we saw. No one wants to hear about death. About what scares them.

But I was telling you about love. About my love…

— Lyudmila, Ignatenko,
wife of deceased fireman, Vasily Ignatenko”

image

* Посвещава се на всички , оставили сърцето си в Зоната.

 

Advertisements

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s